Неделя вечер. Две маси. Шест заблудени души в заведението, търсещи осамотение на чуждо място, над маса. Полу-тишина и скука. Навън е тъмно. Не бях поглеждал колко е часа от известно време. Само щях да се разочаровам. Отвърд големите прозорци се блуждае някакъв силует. Лута се сякаш търси нещо. Себе си ? Вратата се отваря и влиза. Десетина крачки и е вече пред бара. Пред мен. Мръсно, измъчено и пияно лице ме гледа. Износени дрехи и протрит ръкав на шлифер се е облегнал на бара. "Извинете, колко е таковата...интересува ме да знам...часа да знаете колко е?" То, говори. Проговори в 9:40. "Добре. Ясно. Значи имам..." дотук стигнаха мойте способности на разчитане на мъмрене и нивото ми на книжовен български език. То, излезе. То, пак влезе след приблизително два и половина клипа по MTV. "Ще може ли да...такова...едно кафе, втора употреба. Дет се казва, сервитьорката си е измила гъза с него, прощавайте за грубия език." Получи кафе втора цедка, без сервитьорката да си е мила задните части с него. Не, че са й чисти вече, просто беше заета. Междувременно научавам, че "то" е "той". Той не е тука. От Сливен. Дошъл е тук, в "големия град" за да търси работа. Да си пробва късмета. Да пробва градския боклук. Защото в малките градове всички се познават. Всеки знае какво яде съседа и какво остава "за кучетата". И то не е много. Тук, има разнообразие. Тук, ние незнаем какво яде съседа. Дори и да отидем на гости.
Във влака, докато пушел му откраднали багажа. Викал ченгелите, но и те не помогнали. Те рядко помагат. Сега си търсел работа, защото бил без пукната пара "дет се казва". Каза ми да запомня, че живота е жесток. И излезе.
Влезе пак след клип и половина за още едно такова кафе. Живота все още беше жесток. Мъка. Едно време "87 бил барман на Албена. Тогава имало само кафе-еспресо, капучино и безалкохолно - газирано. Тогава било друго. Излезе.
Живота си остана жесток. Мъка.