Мислех да пиша за това в друг пост, но мисля че заслужава собствено място и внимание( а и ми остават още 4-5 часа до автобуса, чудя се какво да правя).
Меката мебел всъщност е той. Момче от Силистренско. Турче със сложно( за мен) име. Разбрахме се да му викаме Дими. Това беше обаче само в първия ден на запознанства, когато всички сме още имена и лица. С течение на  времето и  обстоятелствата  всеки  получава своето лично определение, което замества родното му паспортно име. Причина поради която получи това прозвище е държанието му в компанията. Всъщност...липсата на държание. Бяхме се събрали в една стая на кафе след лекциите, колеги и съседи, и минавахме през различни общи теми от живота и всичко покрай него. Дими беше пасивен. Дими винаги е пасивен. Дими няма глас. Уста да, глас не. Ключодържател без ключове. Единственото нещо, което Дими прави е да диша въздуха в стаята. Филтрира въздуха през своя катранен черен дроб и изпуска емисии през хрущяла с двете дупки. Тихо. Дими е символ на онази половинчата неразбрана интеграция, в която хората получават шанс, но не разбират че оттам нататък шанса е в тяхните ръце и те трябва да си го оправдаят. Меката мебел е на 5-тия етаж, стаята над нас. Това са около 30 стълби с 40м коридор. Това е нищо в сравнение с хилядите слова, с които е далеч от нас.