Бяхме се събрали групата в наща стая послучай изпита. Не че го бяхме взели, а просто че беше минал. Обичайните часове с алкохол, танци и музика минаха. Към малките часове повечето се бялха прибрали и останаха, както обичам да ги наричам "алкохолни философи" в стаята, всеки подхванал коя от коя по-екзистенциална тема. Стаята беше пълна с мъдрост. Някой пиеха чиста водка, други с утеха. Стените бяха изпръскани със спомени, по леглата бяха разхвърляни черни ризи и всички заедно тъпчеха живота. Музиката беше намалена и служеше за само фон. Искаха да се чуват. По-скоро искаха да говорят и да си мислят, че някой го слуша. Диалози няма, просто всеки изчаква другия да свърши с историята си, за да започне той неговата. И тук измежду водката, утехата и излизащия от тоалетната се заслушах.
    "Канете по-често колежките си. Нека свикна с вас. Защото ще дойде някой път баткото с колата, ще ги заведе на центъра и ще ги изгубите. Канете ги. Грозни, красиви няма значение. Трябва да са във вашето обкръжение и като се сетят за купон ващо име да светва първо."
Дали пък това не важи и за живота извън общежитието ? Онзи на улицата. Дали, който е първи винаги се помни ? Първата целувка, първия шамар, първите сълзи, първия секс, първата бутилка, първото...
Първи. Звучи ми.....единствено и лесно запомнящо се.
Колко лъскаво е черното БМВ, пред първия натиск на педала на ръждясалия, с мърсни стъкла и блъскащ се крик в багажника, бащин Опел Астра ? Колко е една бутилка Финландия пред първата глътка домашна ракия с дядо ти на сбора, когато още краката ти не стигаха земята ? Какво са раните по гърба, синините по колената и косите по възглавницата пред треперещите ръце, свитото в стомаха и "дългите" пет минутки вътре ?
Истината е някъде там. В началото.