Върнах се от тенис на маса в стаята ми в общежитието и се излегнах на леглото ми. Легнах и започнах да...всъщност нищо не започнах да правя, просто ми искаше да стоя в хоризонтално положение и да свърши деня, последните дни просто настроението ми беше в летаргия и нищо не ми се правеше през вечерта. Имах планове да прекарам часовете преди да заспя в общи приказки със съквартиранта и колежката(която последно време ми е и 3 съквартирант) и евентуално някой посредствен филм да ме отегчи достатъчно, че да обърна глава към стената и следващото нещо, което чуя да е алармата утре сутринта. Телефона ми прозвъня. Майка. Ежедневното обаждане с цел отчет за деня и смекчаване на липсата ми вкъщи. Така поне си мислех. Да, но не. Още с произнасянето на първото ми име и усетих в гласа й, че нещо не е наред. Леля е влязла в болница. Бързо приех факти и тук се появи моята черта от харектера, абсолютната спокойност, даже на моменти и липса на емоции. Успокоих я, както всеки син трябва да прави, когато майка му е в тежко емоционално положение. Затворих телефона с уговорката да ми се обади веднага щом разбере нещо. Ако има нещо, което може да породи тъга в който и да е момент, без причина, без думи и обяснения - това е плача на майка ми. Дори не ми трябва да знам, защо плаче, видя ли я, очите ми се оголемяват и почервеняват като великденски яйца. Понякога успявам да удържа солените капки да тръгнат надолу по бузите, но има моменти в който съм безсилен. Нямах и представа, нито майка защо леля е влязла в болница. Може да е сериозно, може да е обикновен грип, но плачът й беше достатъчен да продължа да стоя легнал с поглед към тавана.
    Мина вечерта, получих баналните въпроси за състоянието на настроението ми и доза окуражаващи и успокоителни думи, които всеки един човек чува, дори когато получи двойка на изпит. Хората понякога трябва да обогатят речника си със успокоителни фрази или поне да правят разлика между ситуациите. Но, май прекалено много искам. На следващия ден решихме да правим почистване на стаята, защото вече където и да стъпиш се чуваше онзи звук, който издава чипса, когато го схрускаш. Започна зимно-пролетното почистване. Първо беше пода. Изтупахме килимите, обрахме прахта изпод леглата, измихме приборите от масата и под масата, подредихме чекмеждетата и тъкмо вкарвахме вече столовете и масата от коридора в стаята и телефона ми звънна. Майка. "Леля ти е в кома. Нищо не се знае. Ще чакаме." Мразя да чакам. Думи, които по принцип казвам, когато чакам резултат от изпит, но тук нямаше да дойде моя ред и да си тръгна обратно същия вкъщи, леко разочарован и псуващ света и проверяващите. Сега трябваше да чакам, за да разбера резултата на леля ми, дали ще мине изпита по оживяване или ще я скъсат. Доста труден изпит с много текущи оценки повреме на упражненията, дълги лекции, а и сесията никога не се знае кога ще настъпи. Камо ли някой декан може да ти каже, кога точно е датата на изпит.
Леля мина изпита, но понякога не знам дали знаете, след някои изпити човек не е същия. Сякаш е оставил нещо от себе си на изпитващия. Сега леля е изписана и е в тях си спи. Докторът казал на роднините ми да я пощипват по ухото, за да я събудят и да й дават хапчетата. Това, което не е искал да каже всъщност е "по-добре да почине на ващо легло, отколкото на нашо." Преди малко майка ми търсеше отговор от мен, защо докторите не казват директно нещата, а овъртат и те оставят сам да стигнеш края. Откъде мога да знам аз чуждия конспект и дата на изпит ?