Дойдоха празници и всеки тръгна да се прибира по къщята. Великден е семеен празник и по навик всеки се прибира да боядисва купените яйца с шарени боички. Цяла седмица ни се събира и багажа вече е събран в саковете. Последни лекции и хайде на гарата, в очакване на влака да те дотътри до родния ти дом. Този път е различно. Този път беше организирано няколко дни преди това. Досега имахме навика, който когато му скимне да си хване багажчето и още същия ден да си тръгне, оставяйки зад себе си джунгла. Последния път, когато всички си тръгнахме от квартирата, беше края на февруари и четери дена човешки крак не беше стъпвал в квартирата. Аз имах късмета да си тръгна първи и да се прибера един ден преди другите. Това, което заварих беше може би гледка от репортаж за стандарта на живот на някое циганско семейство. Кофата за боклук сякаш беше експлоадирала в коридора и все още преливаше. Кухнята изглеждаше като военен стол, в който току що са обявили война и всеки войник който се е хранел е оставил всичко, грабнал си е пушката и тръгнал към фронта. Котката явно и тя стресната от военното положение беше съборила всички плюшени играчки, чаши и дрехи по земята и наоколо. Чак се беше насрала от страх. Няколко пъти. Направо си бяха доста пъти. Толкова се зарадва да види друго дишащо същество, че цяла вечер се търка в ръката ми искаше да спи под нея. Може би, защото малко преди това с нея й бях дал храна и вода. Наистина, доста кофти е да се прибереш в квартирата след няколко дни, да настъпиш лайно, да няма чист прибор или чиния за да се нахраниш, да трябва да отровиш леглото си за да намериш място само за да седнеш и една побесняла котка да ти мяучи.
Този път няма да е така. Този път почистихме, подредихме и измихме всичко. Оставихме храна и вода на домашния ни сървайвър. Този път ще е различно, когато се прибера. Надявам се, де...